Спомням си понякога за нас.
Уж спомени, а всъщност живи рани -
изгарят като неугаснал фас,
ала винаги в душата са желани.

Помниш ли? Понякога е трудно
в мислите да пазя твоя лик.
А понякога е ясен - до безумство,
като стария омачкан плик… 

Изхвърлих всички стари вещи.
Оставих си това писмо.
И двете думи тъй горещи…
клетвата, че сме едно. 

Ти помниш ли? Онази вечер…
Беше краят на октомври…
Ех, само спомени остават вече…
ала любовта се помни.

 

 

 

 

 

Поздравления!Просто.. нямам думи.От днес съм ти фенка,сериозно!
А специално тези редове..
пропити с чувства
с мъка по отминалите дни
с толкова овехтялите,но някак живи спомени.
браво!)))